А Н К Е Т А

Ще внесе ли Здравната карта по-голям ред в системата?

 Да, защото най-сетне ще има ясни правила.
 Не, ще пострадат малките лечебни заведения.
 Трудно ми е да прогнозирам.






BGtop

Най-трудната задача е да интегрираш и накараш хората да работят заедно, и трябва да се опитаме да го постигнем

25.01.2017 / 13:00 - Здравен навигатор
 
 Facebook

Това обяви проф. Вл. Пилософ.

 

Най-трудната задача е да интегрираш и накараш хората да работят заедно, и трябва да се опитаме да го постигнемПроф. Пилософ 2016-та година беше доста активна за Българската педиатрична асоциация. Каква е равносметката която правите?

Да. Успяхме да проведем набелязаните научно-практически конференции, което е важна част от нашата работа. Стараем се да вършим и много допълнителна работа. Всички членове на Управителния съвет имат отговорни и разнообразвни задължения. Те участват и в други формати, които пряко или косвено имат отношение към работата на БПА, като изработването на становища по различни проблеми на здравеопазването или обучението по медицина. Независимо от това все пак успяваме да общуваме и обсъждаме помежду си, което е важно.

През изминаващата година, в хода на дискусиите по време на конференциите, както и на заседанията на УС на БПА се очертаха няколко нерешени проблема, които са от изключително важно значение.

Един от тях липсата на достатъчно умения на медицинските кадри за качествена комуникация с пациентите и техните близки. В около половината от жалбите на пациенти или членове на техните семейства причината за жалбите не са конкретни медицински пропуски или грешки, а са плод именно на липсата на умения за общуване. Оказва се, че това е материя, която не се изучава задълбочено, както по време на следването, така и в хода на специализациите. Колегите не са обучавани как да постъпват в конкретни сложни ситуации, като съобщение за откриване на тежка болест, смърт на близък, инвалидизация на пациента итн.

Втори голям проблем е продължаващото медицинско обучение (continual medical education). Оказва се, че България е една от малкото страни, може би единствената, в която то не е задължително! Определени конкретни изисквания има, разбира се към програмите и обучението за различните медицински специалности. А след това?! Вакуум! По-нататъшното т.е. продължаващо обучение е оставено на волята, съвестта и желанието на отделния лекар. Разбира се, проблемът не е толкова елементарен. Ако продължаващото медицинско обучение бъде задължително, то следва да се решат и редица практически проблеми. За сметка на какво време специалистът ще се обучава? Кой ще плаща това обучение? Какви ще бъдат последиците, ако лекарят не изпълнил задължението си да се обучава непрекъснато? Кой и как ще го замества, докато той се обучава? Аз лично нямам обяснение защо нашето съсловие не започне ефективно да решава тези проблеми. Нашите граждани, от своя страна трябва да осъзнаят, че непрекъснатото повишаване на квалификацията и уменията на лекарите (пък и на специалистите по здравни грижи) е най-вече в техен интерес.

Трети проблем, свързан отново със специалността, е времетраенето на обучението по педиатрия и отделните профилни специалности, свързани с педиатрията. По необясними причини в началото на 2007 г. (под претекст, че това е изискване на ЕС ), педиатрията бе буквално разпокъсана. Отделиха се като самостоятелни, всички дотогава профилни специалности, като за всички тях продължителността на специализацията стана 4 години. Тъй като това се направи без сериозна консултация със специалистите, се наложи в спешен порядък и по инициатива на самите нас, да поставим изискването в първите 2 години от специализацията (независимо за какво се обучаваш – детска пулмология, кардиология и т.н.) да са посветени на общата педиатрия т.е. както се назовава в англоговорящите страни “common trunk”. В 2014 г. Европейската академия по педиатрия направи настоятелната препоръка тази фаза от специализацията да е с продължителност най-малко 3 години. Преведено на ясен език, това означава, че нито една от нашите програми за профилна специалност в педиатрията не отговаря на тези изисквания. Съществува риск нашите дипломи да не се признават в страните от ЕС.

Друг съществен проблем е вопиющата необходимост от прилагането на практика на комплексен подход при диагностиката и лечението на даден пациент. Това е от особено значение за децата с хронични заболявания. За всяко от тях „пътят“ трябва да е начертан ясно за определен период от време – примерно за следващите 6-12 месеца, чрез „индивидуален медико-социален план“. Мога да дам за пример децата с детска церебрална парализа. Отнася се за пациенти с разнообразна по тежест клинична изява – от относително леки форми до напълно инвалидизирани, които не са в състояние да съществуват без външна помощ, имат нужда от непрекъсната грижа. В подобни случаи, това означава, че единият родител не работи. Това, автоматично означава лошо финансово положение. Наличието на едно такова дете в семейството води до нарушаване на семейния мир. Семейството по разбираеми причини ограничава социалните си контакти. Нерядко в обгрижването на болното дете се ангажира и другото дете (когато го има). То също почва да страда, като причините са различни. Без да се навлиза в детайлите, според мен е ясно, че наистина трябва да се изработва и следва за подобни пациенти споменатия индивидуален медико-социален план. В него за определен период от време трябва да е разписана цялостната медицинска и социална програма за дадения пациент. Такъв подход, обаче изисква синхронна и ефективна комуникация между социалните и медицински кадри, каквато реално няма. Нека нито моите колеги, нито социалните работници, които работят, твърдя всетдайно, не се обиждат от тази констатация. Проблемът е в изработването и предлагането на подобни политики, което трябва да се инициира от държавата. Същевременно се оказва, че на „пазара“ се предлагат немалко социални програми, но те не се познават особено от лекарите.

Най-трудната задача е да интегрираш и накараш хората да работят заедно, и трябва да се опитаме да го постигнем

От думите Ви става ясно, че много от хората не познават възможностите за социални услуги в момента.

Абсолютно, и това е парадокс! Целият този увод, който направих е с цел да Ви съобщя, че БПА започва подготовката на експертна среща, посветена на децата с детска церебрална парализа. Целта е да се направи анализ на сегашното състояние в обгрижването на тази група пациенти и въз основа на направените изводи да се подготви експертно становище. В изработването на становището трябва да вземат участие специалисти от различни профили - невролози, рехабилитатори, педиатри, генетици, хирурзи, ортопеди. Също така социални работници, педагози, пациентски организации. Това е необходимо защото всички тези деца на различен етап от развитието си имат нужда от точно определени грижи. Липсата на ясни правила в тази насока – при даден тип състояние, при установяването на отклонение при детето, на ясни критерии какво трябва да се направи, води до това, което в момента наблюдаваме. Едно хаотично отношение към състоянието на тези деца. Някои от тях, например са претърпяли по 10-15 ортопедични операции! Най-вероятно с най-добри намерения! В повечето подобни случаи, крайният резултат не е, меко казано, очакваният. Именно в подобни случаи основният дефект е, че при вземането на решение не се преценява комплексно състоянието на детето и съответно рискът и ползата от дадена терапевтична или хирургична процедура. А се знае, че когато се гледа през една ключалка, понякога може да видиш нещо хубаво, но общо взето не може да видиш цялата картина. И още както по някакъв повод е казал Бърнад Шоу „тясната специализация води до широка идиотизация“.

Трябва да се направи и анализ на нуждите от нова апаратура, улесняваща и усъвършенстваща диагностичните възможности - например детайлен анализ на нарушенията в двигателните възможности на тези деца, и съответно прецизен избор и на подходящия метод на лечение. В България, например няма до сега нито един апарат, позволяващ подобен анализ.

В заключение, желанието ни е чрез становището да се направят препоръки към МЗ, МТСП и МОН какви добри практики да се прилагат с оглед да се повиши съществено качеството на грижата към тези изстрадали деца и техните семейства. Не си правим илюзии, че то ще реши проблемите. След това ще се изисква упоритост и търпение препоръките да се приложат на практика. Все пак това е първата и важна стъпка.

Най-трудната задача е да интегрираш, да накараш хората да работят заедно и трябва да се опитаме да го постигнем.

Връщам Ви отново към темата за качеството на комуникацията между родители и тяхното болно дете. Как да се реши проблема с обучението, според Вас ? Кой да се обучава – лекари или пациенти?

Тук има един генерален въпрос – някой трябва да взема решенията, като да казва, че това обучение е задължително и необходимо. Кого трябва да обучаваме? Естествено, че трябва да започнем от студентско ниво. Трябва още от първи курс да е ясно, че това е много важен аспект от дейността. Това трябва да бъде заложено под формата на изучаване на някои общи дисциплини като психология, например.

Специализиращите лекари да бъдат обучавани. Те трябва, когато са усвоили основите по време на студентското обучение, да се насочат към някои специфични ракурси на комуникацията. Защото, те ще работят с деца, това е ясно, второ щом работят с деца, значи и с техните родители.

Основните принципи винаги са същите, но както се казва, освен стратегията, винаги има и тактика. Тук вече отиваме на по фино ниво. При всяка специализация трябва да има и допълнителни специализирани курсове или конференции на различни нива, и подобен тип въпроси да се разискват.

Задачата е амбициозна, не съм наивник, смятайки, че нещата ще станат много бързо. Беше лансирана идеята за специална институция за пациентите и родителите в болниците, която се прие радушно от г-жа Офелия Кънева от Агенцията за закрила на детето.

В момента също би трябвало да има специалисти в болниците, които да осъществяват такава помощ…

Да, и сега уж е задължително в болниците да има психолози, но ако искате можете да си направите един опит, справка и да проверите колко психолози има назначени по болниците. Колко социални работници има… Не че няма, но има какво да се желае втази насока.

Големият проблем е в синхронизацията. Това, че имаш някого в болницата, съвсем не означава, че нещата вървят добре. Първо, защото ги няма тези програми, тези задължителни насоки, правила на работа, които постоянно да се обновяват. Не съществуват.

Иначе има много документи, закони, правилници, на много места се дискутират тези проблеми и в крайна сметка – от много разпръсната информация се оказваме неинформирани.

Тъй като здравното министерство направи една скромна стъпка без социалното министертство, и създаде тези специализирани експертни центрове, ние си казахме с колегите: “Не е това, което точно искаме, но все пак е една стъпка и възможност.”

Пожелаваме успех в нелеките задачи и през следващата година. Какво Вие пожелавате на своите колеги?

Да са здрави, по-оптимистични и да не се ядосват, друго не мога да им пожелая, това е най-доброто. Трябва да сме повече оптимисти.

Снимка: Здравен навигатор

 

още от Детска
още от Интервюта





За да продължите да четете ЗДРАВЕН НАВИГАТОР е необходимо да декларирате, че сте медицинско лице.