Това заяви Акад. Дамян Дамянов, зам.-председател на БАН.

Акад. Дамянов, Вие сте доайен и почетен член на УС на Българско хирургическо дружество, както и най-дългогодишният му председател. Освен това, в края на 2018 г., БЛС Ви отличи като „Лекар на годината“. Как виждате здравеопазването през 2019 г.? Ще има ли според Вас промени, сътресения, проблеми, или смятате, че статуквото ще се запази?

Настоящият екип в МЗ проявява повече здравословна инициативност. Опитите за административно налагане на непопулярни решения (закриване на болници, спешна помощ и др.) срещнаха сериозен отпор от медиците, което наложи МЗ да се вслуша в протести и недоволства. Представителите на министерството начело с министъра проявяват готовност за търсене на решения, приемливи за професионалната гилдия. Това е предимство пред директното и грубо администриране. Обсъждат се изменения в здравноосигурителния модел с опит за обществено допитване. Премахването на определението „правителствена” за болница „Лозенец“ също трябва да се оцени позитивно, независимо от търсения публичен и политически ефект. НЗОК има ново ръководство с добри аналитични възможности, предлагащо рационални решения, стига те да бъдат възприети, а д-р Дечев да не стане политически неудобен.

Проблемите в здравната система, в здравеопазването обаче в общи линии остават и през 2019 г. Те са трупани вече 20 години. Има разнопосочност в техния анализ и в предложенията за отстраняването им. Различия има на политическо, управленско, но и на професионално ниво сред самите медици. Според мен функционирането на държавните болници - университетски и областни, като търговски дружества е основен дефект, изкривяващ погледа върху медицината и всички медицински дейности, изкривяващ взаимоотношенията лекар – пациент, изкривяващ и погледа на медицинските директори в дейността на болницата не като лечебно заведение, а като търговски обект. Втори тежък проблем е финансирането на държавните болници само с публични средства, а на частните – и с публични, и с частни. Това е управленска грешка, наложена с клиентелистки подбуди, която се отразява крайно неблагоприятно върху държавните болници и върху основната маса неплатежоспособни пациенти. Има немалка група медицински мениджъри, които са медици, но вече и с добри познания върху управлението, организацията и финансирането на лечебните заведения и медицинските дейности. Те постигат успех във финансовото управление, защото ползват „печеливши” способи, типични за частното здравеопазване. Тези способи обаче са неблагоприятни за мнозинството болни. Нашето здравеопазване остава „изкривено“ – то е създадено да обслужва болни хора, но в техния джоб се бърка, за да се платят около 50% от разходите за здравето им. Този процент е особено тежка присъда за здравната ни система. Естествено, който си е уредил добро заплащане дори с цената на недобре регламентирани дейности, не е склонен да променя нещата. Ситият на гладния не вярва. Тук трябва да проличи ролята на политическата и управленската класа, но тя лавира между масата на бедните избиратели и необходимите спонсори.

За здравеопазване през 2019 г. се отпускат около 4,8 млрд. лева обществени средства. Но отново „допускаме”, че в т. нар. „черен пазар” циркулират още 4 млрд. лв. Това означава, че законите и нормативните актове не са добри; че държавното управление не е на мястото си, а контролните мерки са неефективни на всички нива. Всички подозираме корумпираност на всяко управленско ниво, включително в съдебната система. А това засилва неверието и недоволството.

Условията за преразход остават: излишно голям брой болници (346); неконтролиран растеж на броя на частните болници (около 120-130), съсредоточени в София и няколко областни градове; излишно голям брой за страната инвазивни кардиологии и кардиохирургии, чиято дейност е скъпа; натрупана неравномерно из страната скъпо струваща медицинска апаратура, незадоволително натоварена; различия в цените на лекарствата и медицинската техника, впечатляващо високи в някои лечебни заведения и т.н.

Очакваме промени в здравно-осигурителния модел, но предлаганото допълнително застраховане се развива неубедително. Всички са убедени във вредата от клиничните пътеки, но те остават, а влизането на диагностично-свързани групи или друга рационална промяна чакаме над 10 години. Плащането на случай (т.е. според броя хоспитализирани болни) води до свръх хоспитализация. Използването на административни и финансови ограничения за решаване на свръх хоспитализацията (като лимит върху приема на болни и похарчените средства) е дълбоко погрешно. Помислете – ако се заплаща за качество (т.е. за лечебен резултат), ще бъде стимулиращо. Например в Англия общопрактикуващ лекар в район с 3000 души получава по-ниско заплащане от лекар в район с 2000 души, защото нивото на обслужване ще бъде по-натоварено и по-незадоволително. А при нас, ако лекар поеме район от 10000 души, ще получава безкрайно повече от друг, с район от 1500 души, защото се плаща pro capita (на глава). Но не се знае дали ще има възможност да се срещне с всички болни през годината поне един път. А че в работата на общопрактикуващите лекари има проблеми, за които те не са виновни, всички сме убедени. Те не бяха обучени и подготвени, а ги пуснахме с големи очаквания. Добрите кадри се създават с години. Добрите резултати са последица на добра организация, добро обучение и сполучлива система на заплащане.

Дългогодишен и болезнен проблем на здравната система е липсата на остойностяване на медицинския труд. Той би трябвало да формира допълнителна сума поне от 30% към всяка клинична пътека, за да се възмезди труда на лекари, медицински сестри, акушерки и друг персонал. Закупуването на медицински консумативи е също проблем, нерешен от държавата. НЗОК не разполага със средства, за да закупува всички консумативи. През последните години се търсят частични непълноценни решения. Поради това медицинските консумативи стават предмет на нерегламентиран пазар и разплащания, в който биват въвлечени принудително лекарите. А това е един от факторите за деморализация в медицината. Може да се говори още много за проблеми в лекарствената политика, медицинското обучение, престижа на медицинската професия и др.

Всичко гореказано резултира в загубата на медицински кадри. Недостигът на специалисти се зароди от 10-15 години. Многократно в обществените среди е повдиган въпросът. Сега има области в страната с по 2-3-ма хирурзи, педиатри, а някои специалисти просто липсват. Поради това на работа се канят лекари на 80 и дори на 90 години, защото тяхното включване би било ключово за разрешение лечебното звено да работи.

Всичките посочени проблеми не са нови. Ако прегледате интервютата на много лекари през последните години, ще видите че те са споменавани многократно. Това показва, че липсва дългосрочна държавна политика, в която проблематиката да бъде изведена, да бъдат посочени пътищата за решение, фиксирани сроковете и предвидени разходите. Има проблясъци само в партийни програми преди избори, но скоро след това и те се забравят. Затова у нас здравната реформа и нейните допълнения стават кампанийно, а не дългосрочно и се създават конфликтни ситуации, а не решения.

Откакто Ви отличиха като „Лекар на годината“ измина известно време. Ако се абстрахираме от чисто емоционалния момент в самото начало на връчването на приза, как приемате тази награда?

Присъждането на почетното звание „Лекар на годината 2018” от БЛС е натоварено с положителни емоции. Това е признание от лекари, от лекарското съсловие за вече 48-годишната ми хирургическа практика, с която се надявам да съм допринесъл за здравето на хиляди пациенти. Наред това е жест за дългогодишните ми усилия като учен и университетски преподавател. Да уча младите хора за мен винаги е било удоволствие и желана цел. А афинитетът и да пиша – статии, обзори, книги – е известен и мога да се похваля, че съм автор и отговорен редактор на 38 книги и учебници.

Фактически публичното представяне на 19 тома от Ръководството по хирургия бе повод БЛС да спре вниманието си и признанието за 10-годишния труд на 310 съавтори, които съм привлякъл. Самият аз съм основен автор и отговорен редактор на 5 от тях – Хирургическа анатомия, Основи на хирургията, Хирургията на херниите, стомашно-чревния тракт и ретроперитонеалното пространство, Хирургия на черен дроб, жлъчна система, панкреас и далак и Еднодневна хирургия. Хирургичната анатомия за първи път е дело не само на анатоми, а и на съавтори-хирурзи. Еднодневната хирургия е книга – новост и за нашия, и за европейския медицински пазар. Освен това, съм съавтор в Лапароскопската хирургия – отговор на една новаторска тенденция и необходима за млади и опитни хирурзи. Публикувахме книги с висока научна и практическа стойност в повечето области на хирургията – лицево-челюстна, ендокринна, съдова, сърдечна, гръдна, детска, военна, изгаряния и измръзване. Специални томове бяха посветени на онкологията, на интензивното лечение и анестезиологията, на контактите на хирургията с урологията и гинекологията. Тези томове се родиха с усилията, авторитета и имената на водещи хирурзи и специалисти като професорите Радомир Угринов, Генчо Начев, Тодор Захариев, Данаил Петров, Петър и Ангел Учикови, Таньо Сечанов и Румен Пандев, Огнян Бранков, Венцислав Мутафчийски и Николай Петров, Огнян Хаджийски и техни сътрудници, голям колектив от Онкологичния център в Дървеница, анестезиолозите Олег Хинков и Евелина Пазванска, гинекологът Григор Горчев и урологът Петър Панчев. Не мога да пропусна в моята област – обща и коремна хирургия, приноса на професорите Виолета Димитрова, Тома Пожарлиев, Бойко Коруков, Николай Пенков, Росен Маджов, Красимир Иванов, Гено Киров и много други. Надявам се този огромен труд да бъде полезен на студенти и специализанти, на хирурзи от всички области и възрасти. Ще отбележа, че усилията ми продължават, за да могат да завърша обещаните 23 тома, тъй като засега липсват Неврохирургия, Гнойна и Спешна хирургия, евентуално Краниофациална хирургия.

Вие като дългогодишен професионалист в областта на медицината и зам.-председател на БАН, какви препоръки бихте отправили на тези, от които зависи управлението на системата/здравеопазването?

Преди всичко бих искал да подчертая, че позицията само на съветник и критикар не е рационална. Винаги съм се стремял да критикувам, но и да изкажа препоръки, да посоча полезни действия и решения, дори сътрудничество. Животът ме научи да не давам съвети, ако не са ми поискани. Затова моето мнение прозвучава най-често в общественото пространство. То носи някакъв обществен престиж, създава морално удовлетворение. Нямам впечатление, че мои и на други колеги мнения, препоръки и разумни решения се чуват добре от управленската класа, която действа по своите по-високи политически, държавнически, но и частни интереси. Това обезкуражава, но обикновено не мога да остана пасивен и безличен наблюдател.

Затова ще направя за пореден път някои препоръки, без да претендирам за изчерпване на всички трудности в широкото поле на здравеопазването и медицината:

  • Да се премахне статутът на търговски дружества на университетски, областни и общински болници. В тях може да има някои дейности с търговски характер – лаборатории, хранене, поддържане на чистотата. „Търговската“ медицина изроди взаимоотношенията между лекар и пациент. Тя измести центъра на интереса на мениджъри, лекари и персонал към финансите, върху комерсиализацията, а не върху болен, болести, резултати от лечение. Би трябвало да има връщане към „хуманната“ медицина.
  • Финансирането на болниците трябва да почива на принципа „Държавни болници – публични средства, частни болници – частни средства“. Това би дало възможност на МЗ да субсидира чрез специални фондове държавните болници, които поемат дейности с много разходи и с ниски или никакви приходи като спешно болни, здравно неосигурени, бедни хора, а бих добавил още селско население, население в отдалечени райони, инвалиди, болни с редки болести.
  • Държавата трябва да намали броя на болниците, в които изтичат много разходи. Университетски болници в България реално са 7-8 и принадлежат на медицинските университети и ВМА. Извършват обучение на студенти и научни изследвания. Това, че у нас „се народиха“ над 40 болници с такова име, е тъжно и смешно, но е резултат от обслужването на частни интереси от политическата класа. Областните и общинските болници стоят най-близко до всички болни и тяхното функциониране е задължение на държавата, ако нейна грижа наистина е здравето на населението.
  • Нормативните и законови решения за запушване на „пробойните“, водещи до свръхразходи в здравната система, е належаща задача. Това, че българските граждани са принудени да плащат здравни осигуровки и освен това около 50% от разходите си за здраве, ни нарежда накрая сред страните от Европейската общност и не е основание за гордост. Усъвършенстването на здравноосигурителния модел бе поето като ангажимент от настоящия министър и дано да се намери работещо решение. Според мен е неизбежно увеличаването на здравната осигуровка в следващите години, а това, че държавата е нечестен платец на здравните осигуровки за част от населението, е дългогодишен проблем.
  • Остойностяването на медицинския труд е дългогодишна болка на медицинските служители. Проблеми от ежедневието на лекарите са несполучливите разплащания по клинични пътеки и нерегулираното ценообразуване на медицински консумативи, които по правило се доплащат от болния човек.
  • Профилактиката на онкологичните и масовите клинични заболявания – сърдечно-съдови, мозъчно-съдови, диабет, лошо хранене, респективно затлъстяване и недохранване – не са с първостепенно значение, не са получили целево финансиране, програми, решения и достатъчна държавна подкрепа. А те са от основен национален интерес, с оглед застаряващото и намаляващо население на страната.
  • Медицинските кадри в България намаляват, застаряват и са неравномерно разположени по територията на страната. Не достигат общопрактикуващи лекари, педиатри, хирурзи, анестезиолози, патоанатоми, съдебни медици и т.н. Тревожни сигнали подаваме от 10-15 години, но до момента липсват работещи управленски решения. Затова идва време, в което вече се налага държавата да плаща по-високо на специализанти, на млади лекари, на анестезиолози… Ще става още по-трудно. И сега има лечебни заведения, в които се търсят и наемат пенсионери дори на 80 и 90 години, за да получат право да изпълняват определен вид медицински дейности.

Могат да се изброят и други проблеми. По-важно е да се мисли комплексно и да се решава дългосрочно.

През тази година в България предстои да се проведе един сравнително грандиозен форум в областта на хирургията – Национален конгрес по колопроктология, но в същото време има планове тук да се състои и XXIII конгрес на European Society of Surgery. Вашият коментар и къде според Вас подобна изява ще ни постави на картата на ЕС в областта на хирургията?

През 2019 г. научната програма на Българското хирургическо дружество (БХД) е богата. Тя се координира от председателя на дружеството за мандата 2019-2020 г. проф. Бойко Коруков, който има като основна задача организацията на Националния конгрес по хирургия през 2020 г. От 5 до 7 юни 2019 г. съвместно с проф. Димитър Стойков организираме научна конференция, посветена на проблема „Остър хирургичен корем“. Наред това за пореден път ще обърнем внимание на етични, морални и съдебно-медицински въпроси, породени в хирургичната практика. Домакин ще бъде Медицинският университет в град Плевен.

В началото на октомври 2019 г. се провежда поредната проява по колопроктология, която за втори път ще бъде със статут на национален конгрес и с международно участие. Домакин ще бъде Медицинският университет във Варна начело с ректора му проф. Красимир Иванов, член на БХД и специалист в заболяванията на дебелото и правото черво. Този конгрес ще бъде непосредствено свързан с последващия го ХХІІІ конгрес на Европейската асоциация по хирургия. Неин настоящ председател е проф. Росен Маджов, също водещ хирург от МУ-Варна, а приетото домакинство от асоциацията е признание към неговото международно присъствие и усилия, както и като цяло – към екипите в двете университетски хирургически клиники на Варненския медицински университет. Не е маловажно, че българското Черноморие предлага прекрасни условия и емоции, което засилва положителните очаквания на българските и чуждестранните хирурзи от двете научни прояви. Факт е, че българската хирургия не е чужда за Европа, а контактите и признанието към колегите са многостранни.

Снимка: Здравен навигатор

Мария Радмилова

Този сайт използва бисквитки (cookies)
Прочети повече