Това казва известният специалист проф. д-р Никола Владов, ръководител на Клиниката по Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА.

Близо от половин година научните среди, медиците, политиците и обществото се вълнуват основно от проблема COVID-19. Така, като че ли забравихме за другите постижения в медицината. Това мотивира екипа на Здравен навигатор да започне поредица от интервюта с хирурзи - вече утвърдили се специалисти в областта, както и представители на младото поколение.

Всяка седмица ще имате възможност да четете по едно интервю с хирург, който ще споделя най-интересното от своя личен опит.

Първият ни гост е известният хирург проф. д-р Никола Владов от ВМА.

Проф. д-р Никола Владов през 1987 г. завършва медицина в Медицински Университет – София. През 1993 г. придобива специалност хирургия, като по същото време работи в І-ва хирургична клиника на УМБАЛСМ „Пирогов” и специализира при професор Y. Chapuis в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж. В периода 1996-1998 г. работи в хирургичната клиника на Районната болница в град Бежа, Тунис. След завръщането си в България е началник на Хирургично отделение в Районна болница гр. Панагюрище и началник на І-ва хирургична клиника на МБАЛ – Пазарджик, като специализира в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж при професор D. Houssin и в хирургичната клиника на Saint Antoine Hospital, Париж при професор R. Parks.

През 2002 г. защитава дисертация на тема „Хирургично лечение на ехинококови кисти отворени в жлъчните пътища” за придобиване на научна и образователна степен „Доктор по медицина”.

В периода 2003-2009 г. е началник на Клиника по Жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия във ВМА – София, като през 2005 г. е избран за доцент към клиниката. През 2006 г. специализира „Чернодробна трансплантация” в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж при професор О. Soubrane и „Лапароскопска колопроктология” в Hospital of Monfalcone, Италия при професор J. Pinjata.

От 2007 г. е ръководител на програмата за Чернодробни трансплантации на ВМА, а от 2009 г. е ръководител на Клиниката по Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА.

През 2009 г. защитава дисертация на тема „Рак на панкреаса – мултидисциплинарен подход и възможности за хирургично лечение” за придобиване на научната степен „Доктор на медицинските науки”.

През 2010 г. специализира лапароскопска чернодробна хирургия в Elan Court Training Centre в Париж, а през 2011 г. е избран за национален консултант по трансплантология. От април 2019 г. е главен координатор към експертния съвет по медицинската дейност „Трансплантология” към Министерство на здравеопазването.

През месец януари 2013 г. е избран за почетен член на Френската академия по хирургия.

Проф. Владов, днес ще бъдете ли в операционната (7-ми август – бел. ред.). Можете ли да кажете за кой пореден път влизате в нея?

Определено не бих могъл да кажа за кой пореден път влизам в операционната. Аз оперирам общо взето всеки ден; много често – в събота и неделя. Така че – влизам за n-ти път. Това, което е важно да се отбележи е, че съм от активните хирурзи, които оперират почти всеки ден. Правя по две, а понякога и по три операции на ден, големи.

Колко години минаха от първата Ви операция? Спомняте ли си за каква интервенция ставаше въпрос и как премина тя?

Първата операция, която направих беше на един пациент с остър апендицит. Тогава, в тези години, като млади доктори нещата ги измервахме в „апендицити“. Спомням си, че тази операция я бях сънувал десетки пъти – всеки етап на интервенцията, отварянето, разреза, отварянето на коремната стена, намирането на апендикса, кисийния шев, лигатурата в основата и т.н. Това беше една операция, която аз постоянно я „въртях“ в съзнанието си, защото очаквах, че ще ми дадат да я направя. Аз тогава бях доброволец като студент в екипа на Първа хирургична клиника на „Пирогов“. И доц. Кондарев, който тогава работеше още в „Пирогов“, ми даде да направя първата операция на апендицит. Това си го спомням съвсем ясно. Не помня пациента като лице и пр., но това беше първата интервенция, която ми беше дадена да направя и то като студент в пети курс.

Вие сте известен специалист по трансплантациите. С какво Ви „грабна“ точно трансплантологията?

Трансплантологията е естествено развитие на хората, които се занимават с жлъчно-чернодробна хирургия и хирургия на черния дроб и панкреаса. Чернодробната трансплантация е „черешката на тортата“ в тази професия, ако мога така да се изразя. Тя е едно голямо предизвикателство, защото самата чернодробна интервенция като операция, като трансплантация, общо взето е най-сложната в техническо отношение от всички трансплантации. За радост обаче е най-лесната за обгрижването на тези болни, за осъществяването на имуносупресивната терапия. Но самото изпълнение на операцията е много сложно. Тя понякога продължава 6-8 часа, а някои трансплантации може да са и 10 часа.

Това, което е интересното и това, което е голямото предизвикателство е самото състояние на пациентите, което е крайно тежко и когато се сложи новият черен дроб, виждаш как този човек се възстановява с дни. И всъщност, след като се направи трансплантацията, тези хора могат да водят един съвсем нормален и добър като качество живот. Това е голямото предизвикателство на трансплантациите и разбира се – техническото изпълнение, защото има много интересни възможности за правенето на трансплантациите – как ще се направят връзките между големите вени, как могат да бъдат осъществени артериалните анастомози; всичко това е едно голямо предизвикателство. Това е хирургичното предизвикателство, а такива има разбира се и за анестезиолозите, за колегите-гастроентеролози, които гледат тези болни, които ги проследяват и им дават имуносупресивната терапия. Т.е. трансплантологията е едно комплексно предизвикателство.

Как си представяте трансплатологията след 10 години?

Бъдещото според мен е в трансплантологията, в това да могат да се правят такива големи операции – говоря конкретно за чернодробните трансплантации, въпреки че сега се откриха много лекарства за лечението на хепатит С и този вид патология намаля. Така или иначе, трансплантацията на черния дроб ще си остане един от начините на лечение на крайната фаза на чернодробната цироза.

Мисля, че в последните години няма някаква съществена динамика в развитието на трансплантациите, по-скоро се развиват трансплантациите от жив донор и се развива миниинвазивното взимане на органа при жив донор; дясната хепатектомия се извършва лапароскопски. Така че трансплантациите ще се усъвършенстват в технически план. Иначе като философия, мисля че през последните години няма някаква динамика в развитието на трансплантациите.

Има ли операция, която няма да забравите и защо?

Аз този въпрос не го обичам и ще кажа защо. Защото човек в живота си прави много операции, има много операции, които запомня, има много операции, които помни по един или друг начин; няма една операция. Големият въпрос е да запазиш високото ниво да правиш много сложните операции, защото с една операция, която ще запомниш за цял живот – това не е пътят на един хирург. Пътят на един хирург е, когато дълги години прави много сложни операции. Това е големият въпрос. Иначе всеки един хирург прави една операция, която запомня, която го е впечатлила, която е направил на „един дъх“ и пациентът е оживял. А понякога сме загубили някои пациенти и с това сме запомнили тази операция и т.н. Големият проблем е да правиш много сложни операции всеки ден, да запазиш едно високо ниво, което имам претенции, че в момента ние сме постигнали. И това да се случва дълги години. Защото една година може да правиш много сложни операции и на следващата година да „легнеш на старите си лаври“, което не е редно. Важното е да продължиш да правиш тези операции дълго време, да запазиш нивото високо.

А коя беше най-тежката Ви интервенция?

Има много тежки операции. Тежестта на една операция зависи от много неща – от твоята физическа кондиция, от това дали си се наспал добре, в тонус ли си и т.н. Не мога да кажа коя е най-тежката ми операция. Имал съм страшно много тежки операции и това зависи от много фактори. Най-тежката операция може би е най-продължителната, най-дългата. Това, което мога да кажа е, че нашият екип е известен с това, че работим сравнително бързо, сравнително безкръвно и затова сме толкова търсени.

Най-тежката операция може да бъде най-сложната операция. Това също може да бъде дадено като пример.

Всеки ден извършвам много сложни операции и ми е трудно да определя коя е най-тежката. Ще се повторя – най-важното е да продължи човек да прави тези сложни операции дълго време. Така да разпредели силите си и начина на живот, че да може да ги прави в продължение на години, защото животът и кариерата на един хирург зависят от това какъв начин на живот води. Когато един хирург живее в известен смисъл аскетично, пази някакъв режим, не прекалява със свободния живот, с алкохол и пр., спортува, то той има възможността по-дълго време да прави тази сложна и голяма хирургия. А ако го кара по-лежерно, с повече развлечения, казано най-общо, тогава лека-полека сложността на операциите ще намалее.

Нещо важно, което бихте искали да кажете в заключение...

Бих казал нещо съществено за младите лекари. Те трябва да останат в България, да работят в България. Трябва да проявят известно търпение и когато започват да работят да имат търпението да направят име, да се утвърдят на мястото, където работят, за да започнат да получават дивиденти от тази професия. Защото оставам с впечатлението, че някои от младите лекари искат много бързо да напреднат в кариерата. В това няма нищо лошо, но трябва човек да дава също и много от себе си, за да започне да получава в един момент. Първо трябва да дадеш от себе си, за да започне професията да ти дава на теб.

Мария Радмилова

Този сайт използва бисквитки (cookies)
Прочети повече